Снимволика. Дали във речника я има?

Заслужава ли да се добави?

Не и, ако ще  се забрави.

Ако се окажеш извън галерията,

може ли да чувстваш мизерията?

Но не забравяй кой е кураторът на изложбата.

Този, който ти не осъзна как ще те изхвърли от музея, 

когато картината трябваше да е обичана повече като шедьовър, отколкото, като ордьовър.

Ако няма тяло, няма смърт,

ако има кръв, става ли само за стръв?

А вина има ли, ако не я чувстваш?

Това прави живота в очите на чистия така лек, без солена капка хич.

А сърцето на мръсния се дави в сълзи от чувстен бич.

Да взенеш решение, което да рекошира,

да връща невъобразима болка, която да напомня.

Болка фичиеска, но по-страшно болка на егоизъм крил се да изскочи.

В природните закони ли се крие обяснение,

Или в тях се крие лесно оправдание.

Болката трябва де се третира смирено и емпатично.

Не облечено в кухи обяснения и изказ, в който думата ‘не’ се преструва “да”.

“Да!”, дума така грозна облечена в скрити отрицания.

И взиманв на пътя с най-малко съпротивление.

Засега, щото балансът ще се върне,

а обичта ще преобърне.

На кой? От кой?

Предаден ли си?

Този който те предал,

не мисли че болка ти е дал?

А той, дали  се сеща,

какво оставил е в сърцето ти отсреща?

Дали замръзналата си кръв усеща,

когат за теб се не сеща?

А искаш да крещиш.

Защо?

Когато вина нямаш, някой убеждава, че имаш.

Грешен съм, но пожелавам да я сполети тежка зима.

Споменът за моето горещо лято в сърцето й да кима.

20 те имах,

30 те забравях,

40 гниех,

50 бях пепел,

Свеж, мръсен вятър, 

сълзи в очите на следващия копнеещ да започне от нула.

Много Слепота

Малко Сълзa

Малко оСъзнаване

Малко неСкрит егоизъм

Много егоцентризъм

Малко удобно мним Съюз

Много Със

Малко без

Много разлепени Съдби

Малко Сълза за някой

Много Страдание за друг

Малко вече чужда

Много малко Своя

Малко, но много отчаян

Много Сам

Малко отдаден нежен допир

Малко Свада

Много Свинщина

Малко Съвест

Мощен Страх

Ми убийСтво там, където никой не го вижда,

Ма Смърт там където…

Повече не мога аз да дам

Повече - не знам

Само да обичам знам

Ще се науча и да бъда сам

Ще се науча аз безчувствие да вая

Грешките да зная

За да мога аз да ги повтарям

И към страдание пак да се отварям

Повече така да не обичам не се заричам

И вероятно на сълзи се аз обричам

Но очите ако със сълзи са пълни, слепота аз довличам 

И чувствата не гледам къде отвличам

В слепота дните си обличам 

Романът си пишех с цифри,

а чувствата й сякаш бяха шифри?

Любовта на фон пръщеше,

докато кръвта ни бавно вреше. 

И тялото й беше код,

докато цифрите търсеха брод.

Число правехме, но за нашето трябваха цифри две,

една беше сама, две щяха да са по-добре.

Математиката пишеше романа ни с неравенства,

И две можеше да е равно на едно.

Едно което се дели на две,

а половината беше по-малка от едно

А едното остана недовършено,

но и две се раздели на две,

но остана едно и нула.

Слънце в моите очи блести.

Мозъкът ми го не търпи.

А щастието сякаш се пести.

Казва ти: ”Сърцето закърпи!”.

А сърцето с кръв се не пълни.

Не му се занимава и да помпи,

за да може животът да не се задави,

от мъката ми да ме избави.  

Мъничко, прясно излюпено

и вече със сила,

стиска юмруче, готово да суче.

Попада в нечия прегръдка,

и чува глас сякаш усмихнат,

да му говори тихо в ухото,

“Здравей, и добре дошъл.

Аз съм твоя тати, ти - моето момче.

Аз и мама те обичаме още от преди да си дошъл.

Ще те обичаме ще те пазим от ламята,

която иска да те подмята.

Която ще почнеш да бориш сам.

Не сега, не там.”

Малкото юмруче ще стане юмрук,

със сила на огромен чук.

Чук голям, който да се бори,

дори животът да пребори.

И Марти да стане Мартин,

и той може да има син,

син да обича, както него обичат 

Мама, тати и най-много Кати.

Сигурно никога няма да спре да боли.

ще бъдa заместен, но не и забравен.

Винаги ще съм в едни очи,

кафяви, познати, усмихнати в огледалото.

И в две сини, със слънца, където горях.

Нежно парен горях и се смяххх.

Останаха сладки  спомени,

в които любовта горя.

Сякаш вчера сутрин беше в моите прегръдки.

Ти заспа, аз не мигнах.

А косата ти ухаеше на теб.

И започнах да я вдишвам ден след ден.

И ти беше само за мен.

А аз -  за теб.

Но приказка без край няма.

Буквите остават в плитка яма.

Сълзи имам да избърша,

сълзи сладки като захар.

Спомени дошли от огън.

Страст отвътре и отвън.

Щастие изпитвах, вярвам, че и ти,

Вярвах че няма да замине, 

и огънят няма да стане жар,

а аз да бъда нестинар.